Valery's Mlog

Четири години увещаване бяха необходими на Саша, за да се наканя да ида на гости. Е, не е беше в Сандански, както гласеше първоначалният план, но пък бе Благоевград. Бързам да кажа, че градът е страхотен. Може би не градът, но духът, хора там.

Споменах някоя друга публикация назад, че съм карък. Петък беше точно един от тези дни. Като начало, разбрах че събота е работен ден. Омизерствах якето си с кафе, което после се опитах да изпера и подсуша с ютия. Резултатът все още личи върху ръкава ми и то много добре. Ядосах се и седнах да се успокоя на компютъра с кутия натурален сок касис в ръка. Самият касис успя да се озове върху панталона, с който смятах да тръгна. Той пък още се накисва в някаква кофа. Планът да отида на даскало съвсем пропадна и вместо това се юрнах да търся дънки/панталони по магазините. Естествено, от тези, които ми харесваха, номерация нямаше, а навън си беше клинч. Хванах Грейвър и се затикахме по улиците. Намерих някакви дънки и “поляхме” случая с едно KFC.

Защо всичко това с тия неволи? Ами защото покрай тях въобще да не се впечатлих от факта, че половин час преди автобуса едва намерих такси, което да ме закара. Не се притесних и от живописното задръстване между София и Перник – през прозореца се виждаше една дълга извиваща се в тъмницата червена ивица от фарове. Пристигнах с прилично закъснение, след което два (от общо трите) телефона почти постоянно стояха изключени. Решил си бях, че ще си почивам…

Каква ти почивка?! Още с пристигането се започна с червеното вино. Предстоеше да излезем и трябваше да стоплим бузки. По някое време се озовахме в “Old Drums” – местната метъл кръчма, където на широк екран се прожектират клиповете на песните, които вървят. Аз се разбих от куфеене, дивеене и барабанене. Естествено, изявих се и на клавира, и на баса, и на соло китарата… и на какво-що инструмент се чуваше. Имам няколко снимки, на които такъв трябва обезателно да бъде монтиран. И така до 03:30…

Събудихме се (ужааасно трудно) в 08:30, за да закъснеем за лекция в Югозападния Университет (ЮЗУ), на която си останахме единствените присъстващи. За някаква реклама ставаше въпрос, с някакъв преподавател от Академията… Не ме вълнуваше. Направи ми впечатление обаче, че сградата на университета хич не е малка. След като приключихме с лекцията, се занесохме към центъра, където пък видях и сградата на Правно-исторически факултет. Оказа се, че там, където съм бил, е било просто първи от общо около десетина корпуса пръснати из цял Благоевград. А и студентите не са малко – доколкото разбрах – около 8’000 парчета, голяма част от които чужденци.

Тръгнахме към дима, защото няма дим без огън. А огънят беше от цвърчащите скари изтипосани предпразнично в самия център – въртяха се кебапчета, сатленки и всякакви други мръви – въобще всё, что се движи. Ние обаче замезихме в баничарницата, понахранихме някоя друга птичка и се занесохме в “All Stars” – много приятно понаметъляващо кафе, в което обаче жулнахме по един червен ром. Пешачката се прибрахме оглеждайки и оснимвайки отново целия център, за да се проснем за една хубава следобедна презареждаща дрямка.

Вечерта започна с културно масово мероприятие в клуба на БЧК заедно с останалите хора ангажирани там. Оказаха се страхотни свежарки! Това няма нищо общо с това, че ми дадоха набор ’87 (“… ако не си и по-малък!”). Тия хора трябва да ги почерпя на следващото си пътуване до там. Малко преди полунощ вече бяхме тръгнали да се превръщаме в тикви и затова побързахме да се изнесем и запътим към култовото заведение “Underground”. Направи ми впечатление, че по улиците щъка страшно много народ по това време… и то едни все млади (или пък просто младолики – като мен ). Като обстановка въпросният бар напомня по-скоро на типичната подземна метълска бирария, само че музиката там беше по-популярна. Това, разбира се, не беше пречка да се развихря, особено след като прилично доливах гориво от водка и натурален сок ананас. Лигавихме се, шегувахме се, наблюдавахме интересните там субекти, танцувахме и… си тръгнахме в около 03:00. Решихме да се попързаляме по поръчания от Саша сняг. Резултатът е ейййтакава синка на дупето на Саша, половин глава допълнително на тила ми, вероятно спукан паваж и коремни болки от смях пред едната дискотека. Болки от смях и пред другата дискотека, когато Саша успя да се стовари пак, този път без мен… егоистка! Криво-ляво, горе-долу, падайки-ставайки стигнахме отново до “Old Drums”, където отново се раздадох. Оказа се, че при падането запалката на Саша се е натрошила. Картинката беше забавна: подавам на бармакната остатъците от запалката в шепи, питам за кошче, тя гледа странно, взима останките и ги изхвърля, слагам цигара в устата, питам за запалка… Е, намери.

Да сме се прибрали към 05:00 (да съм се загубил в супермаркета, ама не можах). Да сме яли “ориз с ориз” до 05:30. Да сме бърборили до 06:30. Да съм станал в 12:00. Да сме ходили на пицария. Въпреки малките масички я препоръчвам всекиму, дори само заради количеството. Зове се “Планета Италия”. Натъпках се като животно! А и гледката от там зиме е чудесна, защото се виждат заснежени гори – безкрайно приятно. Прибрахме се. Или по-скоро се притъркаляхме. Кратка релаксация и оставих Благоевград намира. А хич не ми се тръгваше, мамка му… :/

Автобусът тръгваше, когато се напълни и без възможност за предварително закупуване на билет. Всичко е на късмет, но пък автобуси за София – бол. Този беше страшно комфортен – приятно климатиче, достатъчно пространство за сядане (седейки човек може даже да погледне назад). Времетраенето на пътуването се вмести в рамките нормалното – от частната автогара на Благоевград до Руски паметник стигнахме за час и четирдесет минутки… Свалих снимките от телефона си. Остава да се сдобия от фотоапарата на Алекс (съквартирантката на Саша) и ще ги публикувам.

В продължение на две от общо четирите години, в които се познаваме с Катя, планираме да отскочим до екопътеката “Бяла река”. Направихме го вчера преди обед. Тръгнахме в 9:30 от Казанлък и не след дълго пристигнахме в Калофер. Направихме едно бързо кафе на центъра, заредихме с две бутилки минерална вода и подпитахме един от продавачите на плодове зеленчуци там как да стигнем до екопътеката. Горе-долу ни ориентира. Нагоре от центъра и преди спирката вдясно и после вляво на разклона и на следващия разклон пак вляво. Естествено, обърках пътя, но поправих грешката. Отвореният ми по голфаджийски прозорец мина покрай някаква жена, която се провикна че купува стари акумулатори. Дори да беше стар акумулатора на колата (а той май е най-новото нещо в нея), дали щях да го сваля и да и го продам? Хората не мислят с главата си…

То и аз не мисля много-много с главата си. Тръгнахме по път, по който се редуваха хилядолетни парчета асфалт и прорязани в пясъка от стичащите се води улеи. Беше някакъв ужас, а не знам дали аз бях по-нервен слизайки надолу или колата. Спряхме да подпитаме някакъв тип, който вървеше покрай пътя. Предложи ни да го качим, а той – да ни покаже пътя, защото бил в същата посока. Съжалих малко, че се съгласих – отдавна не бях срещал толкова вмирисан на алкохол и добитък човек. Слава Богу, забра ароматите си със себе си, когато слизаше. Но преди това определено ни направи весело – обясняваше как никой не спирал да го вземе, защото им приличал на затворник с новата си къса прическа и пиянска походка. Нея вечер бил варил ракия и леко се понаквасил… ама тая година ракията малко, щото трябвало да помага на бащата. А пък той иначе бил животновъд (мерси, не бях забелязал). След това пък, ни в клин, ни в ръкав ме пита дали съм от хеви метълите или от другите? Неучтиво му отговорих с въпрос защо си е помислил, че съм метъл, но и той не отговори. Заобяснява как хеви метълите вдигали много шум и му правили проблем. Премълчах си. А и в колата (учудващо) вървеше радио… примерно “Фокус”. В един момент неприятните шикани измежду дупките и камънаците по пътя приключиха и някъде там оставихме човека. Предложи на връщане, ако го видим, да спрем, а той щял да ни почерпи с ракия. “Не, мерси, с колата съм.” (Очевидно!) Помоли ме да се извиня на девойката от негово име, което е странно, имайки предвид, че девойката си беше точно там. Продължихме по асфалтовия път, за да стигнем до сграда с висок стобор. Направих грешка, че не обърнах внимание какво е. Останах с впечатление, че е по-скоро гостилница, хотел.. но със сигурност не и манастира, за който говориха всички по пътя.

Оставихме колата при останалите автомобили и продължихме пеша. Първото нещо, което прави впечатление, е че мястото е божествено красиво! Второто е безкрайно чистият въздух. Екопътеката е направена невероятно и явно с такъв див ентусиазъм… А тя самата представлява в голямата си част дървен парапет и, където се налага, мостчета и стъпала, които криволичат из парка – сред гората, около самата Бяла река, над водопадите, по скалите… Тук-таме има пейки с места за почивка, както и интересно направени табла показващи различните дървета, билки, животни и т.н.. На моменти се открива толкова божествена гледка, че ме доядява, че нямам по-читав фотоапарат от телефона си, за да снимам това. А, за да бъде хубава една снимка, трябва да е толкова панорамна, колкото малко фотоапарати могат да я направят. Водата в Бялата река е толкова бистра и хладка, че на човек му идва да цамбурне в нея, особено след цялата умора от разходката. Намерихме и няколко по-дълбоки места в нея (примерно някъде до гъдите ми), но този път не се престраших…

Не липсваха и глупости, естествено. Наложи ми се да се докарам като поляк (това е думата ми за човек, който работи на полето ) покрай бутилката вода, която Катя изля върху мен. Нищо – аз си я бях заслужил. А и тя си заслужи тази, която излях върху нея. Мислихме да поискаме вода от останалите туристи, но нямаше да ни гледат особено радостно, ако бяха установили, че не ни трябва за пиене.

Въпреки, че си изкарвахме весело, трябваше да побързаме. Времето беше малко колебливо, а ни чакаше път нагоре, който не съм сигурен, че колата щеше да може да измине на газ, ако беше заваляло. И някъде в ранния следобед вече пътувахме към Казанлък. Малко по-късно свалих и снимките, част от които съм сложил в раздела “В Картинки”. Учудващо мястото в телефона ми стигна, но следващия път, какъвто определено ще има, трябва да направя повече. И тоя път ще взема читаво заснимащо устройство.

Преди седмица Багера (искал член в името си, но не и пълен ) ме покани на “цър-пър парти” на вилата му в Кралев дол (за мое учудване, ударението пада на “е”). Нямах никакво понятие къде се намира това, но пък все добри отзиви чувах за местенцето. Веднага след като се раздадох, скочих на доброто старо Сузуки и полетях след голфаджиите по “Цар Борис III” (това бе обяснението за намиране пътя към Перник). След няколко позвънявания, безпогрешно маневриране между дупките и посрещане в другия край на селището, се качихме до може би най-високата му точка. Там вече се бяха наредили 2-3 автомобила и един мотор, а Тодор се изявяваше като главен готвач (роля, която май запази до финала на следващия ден). А храната за изяждане хич не беше малко (ако сбъркам в числата, ще ме поправят): около 15 кг. лионска наденица, кюфтета и кебапчета, няколко килограма домати, краставици, чушки и лук, неизвестно количество картофи, над 20 литра бира, кутия 3-в-1 и почти нищожно количество друго безалкохолно. Всичко това беше подплатено с подходящите количества лютеница и сосове. Цялата софра бе предвидена за близо 15 души. Озвучаването цяла вечер варираше между чалга, метъл, рок, поп.. и Ричард Клайдерман. Две палатки намериха място в градинката, както и маса с няколко стола. Лаф-моабетът на тъкмо два фронта бе подкрепен от сериозно количество мезе. Тук-таме се правиха снимки и клипчета без особен замисъл, но (не)прилично отразяващи идеята.

По някое време (наистина не помня в колко всъщност) преядохме и решихме, че е крайно време да се спи… кой-къде-намери… за да станем рано-рано сутринта, да се освестим с по някое-друго кафе.. и да продължим.

Всъщност… заиграхме се с пароструйката (или по-скоро останалите – аз документирах) и някакви други зарибявки, в които загубихме ценно време за надебеляване. След това обаче набързо наваксахме. Всякакво останало мезе бе опечено, картофите – опържени, салатата – нарязана, а бирата… ъъъ… свършила (уви !). Транслирахме масата под дебелата сянка (за каквато все още се очаква дефиниция) и започнахме омитането. Аз, за съжаление, пак се изложих, като трябваше да си тръгна още в ранния следобед, но следващия път на кюфтетата няма да им се размине – зарекъл съм се ! То и сега не им се е разминало, но това е друга тема – неравностойната битка с манджата е приключила чак вечерта и то благодарение на дошлите малко след заминаването ми подкрепления.

Тук трябва да си запиша за следващата подобна събирачка (която вече се планира): солидно количество пластмастови вилици, ножове и чаши; кисели краставички; подозрителните кебапчета се заменят с неподозрителни… или с кърначета; повече бира и безалкохолни; винце… и боя, за да боядисаме басейна.

Толкоз с краткия ми осведомителен бюлетин…

ЗАБРАВИХ: Пиянските песни и изгубения/изчезналия/завлачения Playboy. Всъщност… не знам дали не пропуснахме да потърсим последния в тоалетната.

Спазих собствената си традиция да посрещам първия юлски изгрев на плажа в Бурас, като само първия път не беше на Самба бар. И тази година не съжалявам, макар организацията от страна на заведението да става все по-нищожна. За щастие, надцених собствената си умора от проекта по Java, подготовката и провеждането на устния ми изпит по английски (10x, Плин ), 10-километровата разходка от НБУ до центъра с Деската, събуждането в 04:30 и сутришния ускорен бърз влак в 06:30… и откак пристигнах в 13:30 на гарата в Бургас, не съм се спрял. Изоставилият блога си Mo ме посрещна, оставих си багажа у тях и заобикаляхме напред-назад. Порадвах се на красотите и забележителностите на Бургас. Дето вика местният лама – “научихме жените на любов”. Всъщност цяла вечер ги учихме, та даже и с Мирето успях да се видя…

Така и не беше известно обаче къде ще прекараме същинската част на вечерта. Половин Бургас тръгна да се изсипва около пързалката на стария плаж. От пристанището до моста имаше около 5 огъня, покрай които ние последователно минахме, а на някои дори се застояхме. Тук-таме имаше китари, касетофони, пеещи хора. Позастояхме се около единия за известно време, но след по-неизвестно такова с Явор се вдигнахме отново към Самба бар, където пък ни чакаха Радост (бившата ми съседка от Студентски град, за която съм споменавал не веднъж ) и нейната компания. Към нас се присъединиха и Ева и Диана, които се бяха отделили по-рано вечерта. Отделно на самия плаж се оказаха и разни техни хора… а и разни други wanna-be-познати същества (които, уви, не можахме да “научим на любов”). Оказа се, че един Shark беше напълно достатъчен, за да ме крепи на линия цялата нощ.. танцуване, лигоч, тичане наляво-надясно по плажа… Всъщност нямам идея какво толкова съм правил през цялото това време – знам само, че бъбрих доста, но… това всеки го знае.

След известно изчакване на изгрева и както традицията повелява, Слънцето изгря под звуците на Uriah Heep – “July Morning”. Тези, които не бяхме избързали, посрещнахме първите му лъчи с освежаващо цопване във водата и припяване с пълно гърло. За добро или за лошо, не достатъчно фалшиво, че да изгоним медузите, които всъщност бяха прилично дружелюбни. Други люде пък останаха да съзерцават разкрилата се гледка от брега… Не знам защо обаче тази година като че ли доста по-бързо се разотидохме… а беше събота.

Прибрахме се с идеята да се наспим, за да мога да хвана следобедния влак към София. Това с наспиването нещо не се получи и рано-рано раздигах домакина си, за да идем на кафе, разходка, снимки и т.н.. Не е хубаво да се ходи през лятото и особено по обед по бургаските улици и крайплажни алеи. Много тен и нагон се хващат.. за сметка на отеклите очи. Колко мъка има по тоя свят, Боже ! Не е хубаво и да се пътува след Джулай във влака. И там е мъчно… А за самото БДЖ, по-нататък…

За мое съжаление, тази година няма филмче, с което горе-долу да илюстрирам атмосферата около събитието. Успях обаче да направя няколко снимки на изгрева и на розово-лилавия хоризонт точно преди него. Та… кратък “репортаж” от вечерта, предшестващите и следшестващите я събития вероятно ще има при останалите фотографии. Тази година скромно… като за един ден – толкоз.

Мина се седмица (и един ден). Новината, която за много хора вече не е новина, е, че опитахме да направим масово фирмено самоубийство с бънджи (по идея на Метъла – оня с дългата коса ), като с това влезем в историята като първите жертви от бънджи-скокове България и като най-големите идиоти, решили да последват първия погубил се в скок на виадукта Бебреж. Разбира се, нито едно от тези неща не се случи, a wместо това изкарахме един страхотен следобед с колеги, приятели, Явор и Васето от Адреналин, както и с всички останали дошли да скачат. За наше щастие, тази отсечка от моста бе затворена за ремонт, така че можехме спокойно да се разхождаме по него. Бързам да кажа, че изживяването е неповторимо и по всяка вероятност бих скочил отново. Част от снимковия материал Веско е публикувал, а останалия (снимките на Тушето и Бузов, както и филмчето на Илиян) се подготвя и вероятно ще го кача някъде… но за това – някъде в бъдещето. Всички желаещи да пропуснат по-безинтересните скачачи и да видят направо мен, могат направо да погледнат тук.

Майка ми, голяма част от приятелите ми и всичките ми обожателки (една-две ?!… и половина?) се опитаха да ме разубедят, но напълно безуспешно. Останалите се надяваха да скоча незавързан (което всъщност замалко да се случи, но шшшшт ). В резултат бях обявен за ненормален и то по една или две, ами цели три причини:

• втурнах се да скачам с бънджи, при все че на четвъртия етаж започват да ми треперят краката (още се разследва как съм живял 4 години в Студентски град на седмия етаж);
• навих се първият ми скок да е не от къде да е, а от най-високото възможно за бънджи-скокове място в България (и май на Балканския полуостров);
• по неуточнени и за мен причини в деня преди скока се прибрах в Казанлък, в деня на скока се върнах обратно до София, а вечерта – отново в Казанлък, за да мога на следващия ден да се прибера отново в София.

Та… отговори на често задавани въпроси (много ме кефи да изброявам така):

• не, не ми е минал страха от височини – просто го преодолях (т.е. казах си: “е*ал съм му майката, да става каквото ще”);
• докато скачам, викам, защото ме кефи, а не за да разберат, ако се сгромолясам долу (което е почти невъзможно);
• нито една муха не бе погълната, докато падах надолу крещейки;
• (поне видимо) никой не се напишка;
• скокът е подсигурен двойно отвсякъде, така че нямах опасения, че ще се пребия;
• имах опасения, че сърцето ще изскочи или че главата ми ще експлоадира;
• около моста не обкалят кондори или лешояди, а някакви други птици са.

Подробно… нямам думи да опиша. Препоръчвам на всеки да го направи – има намаления за групи, както и за поредни скокове (или поне при нас имаше). Иначе сме си наумили следващата изцепка, като се стопли времето – рафтинг.

P.S.: Видях мацката с най-белите съществуващи зъби. Тук някой ще си помисли, че съм зъболекар.